Дао Дъ Дзин · глава 1
Лао Дзъ · четвърти стих
有名萬物之母
Yǒu míng wàn wù zhī mǔ
Именуваното е майката на десетте хиляди неща.
Това е втората половина на двойката, започната от безименното. Там стоеше начало — 始. Тук стои майка — 母. Началото е още цяло. Майката вече ражда. Безименното държи Небето и Земята като рамка. Именуваното пуска вътре в рамката множеството: десетте хиляди неща.
有名 не значи „прочутото“ в ежедневния смисъл, макар 名 да носи и слава. Тук е онова, което вече има име — светът, щом бъде нарязан на думи. Щом кажеш „дърво“, „река“, „аз“, „враг“, нещата се отделят едно от друго и започват да се множат. Името не описва готово множество. То го ражда за нас.
Лао Дзъ не проклина това раждане. Майката не е грехопадение. Без именуваното няма да има десет хиляди неща, а само безименно начало, в което нищо още не може да бъде обичано, отгледано или изгубено. Стихът казва: ето цената и дара на името. То прави света обитаем — и веднага го прави разделен.
Натисни знак, за да видиш как работи в стиха. Редът оглежда предишния: имане → име → десет хиляди → неща → на → майка. Където там беше 無 и 始, тук са 有 и 母.
Класическият прочит държи 有名 като едно: „именуваното е майката на десетте хиляди неща“. Така е и в българския превод. Другото четене слага запетаята след 有: 有，名萬物之母 — „Битието се нарича майка на десетте хиляди неща.“ Тогава 有 не е качество на името, а самото наличие, което ние после кръщаваме „майка“.
И двете четения държат една ос. Първото казва: щом има имена, има и роене на неща. Второто казва: самото „има“ е онова, което храни множеството. Заедно с 無名 / 無 те образуват двойката у / йоу — отсъствие и наличие — която ще се връща през цялата книга. Не като война между добро и зло, а като вдишване и издишване на едно и също Дао.
萬物 е формула, не сметка. „Десет хиляди“ значи „всички“, „безброй“, „целият пъстър свят“. 母 е по-топло от „причина“ и по-живо от „начало“. Майката не произвежда веднъж. Тя храни, носи, пуска да си отидат.
Името изглежда като етикет върху готово нещо. Лао Дзъ обръща реда: името е майка, не етикет. Нещото става „нещо“ за нас, когато бъде назовано. Но ако името ражда нещата, тогава и тази дума — „именуваното“ — е вече майка на още едно нещо. Стихът не бяга от този кръг. Той го показва и продължава да говори.
Началото е зора без часове. Майката е денят, в който часовете вече имат имена и затова можеш да срещнеш някого в определен час. Без зората няма ден. Без имената няма среща.
Четвъртият стих не оправя третия и не го отменя. Двете изречения са едно дишане. 無名天地之始 — безименното е началото на Небето и Земята. 有名萬物之母 — именуваното е майката на десетте хиляди неща. От неразличимото към рамката; от рамката към рояка неща. Това е същият жест като в първите два стиха: пътят и името, изворът и етикетът, цялото и нарязаното.
Затова Лао Дзъ сменя образа от 始 към 母. Началото е още безлично. Майката вече е отношение: има рожби. Десетте хиляди неща не висят в празно пространство. Те имат хранителка. Хранителката е именуваното — светът, щом бъде направен говорим. Който обича само безименното и презира нещата, е отрязал майката. Който обича само нещата и забравя безименното, е забравил началото.
По-нататък в глава 1 Лао Дзъ ще каже, че тези две неща излизат заедно и се различават само по име. Тук вече се вижда защо. Безименното и именуваното не са два предмета. Те са два начина да се държи едно и също: като извор и като роене. Вечното Дао минава и през 無, и през 有. Вечното Име не се изчерпва нито с мълчанието, нито с речника.
Етически стихът учи гостоприемство към множеството. Десетте хиляди неща не са шум, който трябва да се изключи, за да се чуе Дао. Те са рожби. Майката не се срамува от децата си. Мъдрецът не се срамува от света, който има имена — само не ги взима за вечното Име.
Ние живеем почти изцяло в именуваното: списъци, категории, профили, стоки, диагнози. Стихът не ни го отнема. Той напомня, че този пъстър свят е рожба, не първоначало. Майката е силна. Тя не е изворът.
Практическата проверка е в думата „майка“. Ако четеш именуваното като капан, стихът е против теб. Ако го четеш като кърмачка на множеството, си близо. Безименното дава начало. Именуваното дава лица, срещи, неща, които могат да се обичат. Вечното не е нито отказът от имена, нито колекцията от имена. То е движението между 始 и 母 — между зората и деня, който вече има часове.